Наинам чхинданти шастрани
Оръжия не могат да срежат Духа,
Наинам дахати паваках
нито огънят да го изгори,
На чаинам клайдаянтя по
водата не може да го намокри,
На шошаяти Марутах
нито вятърът да го изсуши.
Карманьейвàдхи-карасте
Твое е правото само на работа,
Ма пхалешу кадачанам
но не и на плода от нея;
Ма кармапхала-хетурбхуху
не бъди обвързан към плода,
Ма те сангосту кармани
нито към бездействието.
Яда яда хи дхармася
Когато дхармата запада,
Гланирбхавати Бхарата
о, потомъко на Бхарата,
Абхютханая дхармася
и злото надделява,
Тададтманам сруджамяхам
Аз сам инкарнирам.
Паритраная садхунам
За да закрилям праведните,
Винашаяча душкрутам
за да унищожа злодеите
Дхарма самстха-панартхая
и да установя дхарма в сърцата човешки,
Самбхавами юге юге
Аз се раждам от век във век.
Шри Кришна, от „Махабхарата” на Веда Вяса

Бхагавад Гита (Глава 4, ст. 5-8)

Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:
- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!
- Чакай малко - спрял го Сократ - преди да ми го разкажеш, ми се иска да направя проверката с трите сита.
- Ами да - казал Сократ - преди да ми разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам "проверка с трите сита". Първото е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш е вярно?
- Не, просто чух другите да говорят...
- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми кажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?
- Ами, не! Напротив!
- Значи - продължил Сократ - искаш да ми разказваш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито - на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?
- Хм... всъщност - не особено.
- Тогава - заключил Сократ - ако това, което имаш да ми казваш не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го разказваш?

Победоносният живеел в Шравасти в градината на Джетавана.
По това време в страната живеела жена на име Ненгамо, която се хранела с подаяния. Бедната жена, като видяла, че царят и целият народ на Бенарес даряват Буда и неговата община, си помислила: “Какъв грях съм извършила, щом съм се родила толкова бедна, че не мога да даря никакъв дар на Буда и с това да посея семената на благите заслуги?”
Много се разстроила Ненгамо и цял ден от сутринта до вечерта просила, но спечелила само малка монета. Още щом я спечелила, изтичала при търговеца на масло, а той й казал:
- За тази монета ще купиш много малко масло. За какво ти е?
Ненгамо, без да скрива истината, му казала всичко. Той я съжалил и й дал масло, достатъчно за един малък светилник. Зарадвана, жената забързала към храма.Поставила светилника пред Буда и казала:
- Поднасям този дар на Буда с молба по силите на тази блага заслуга да придобия в бъдещото си рождение светлика на мъдростта, за да разсея мрака на живите същества.
И като произнесла тази молитва, се отдалечила.
Другите светилници през нощта изгаснали. Светилникът на Ненгамо горял до разсъмване. На сутринта един монах дошъл да събере остатъците от маслото и видял един светилник да гори с ярък пламък. В този светилник маслото не свършило и не се смалил фитилът, като че току-що бил запален. Монахът си помислил: “Защо да гори напразно този светилник през деня?” и го духнал, но той не загаснал. Опитал се да го изгаси с ръка, но не успял. Хвърлил дрехата си върху него и пак не го изгасил.
Победоносният, като видял това, казал:
- Не можеш да загасиш този светилник. Макар да си мой ученик, нямаш силата да го загасиш. Дори да събереш водите на четирите океана и да ги хвърлиш върху него, светилникът пак нямам да загасне. Защото този светилник е запален с великата мисъл за доброто и за просветлението на всички хора.

Гуру Нанак, подлагал учениците си на много изпитания, за да прецени тяхната проницателност и преданост. Веднъж придружен от Лехна(най-близкия му ученик) и двамата си сина, Гуру Нанак се натъкнал на нещо, което изглеждало като труп покрит с чаршаф. “Кой ще го изяде” - попитал Гуру Нанак неочаквано. Синовете му отказали, мислейки, че баща им не е на себе си. Въпреки това Лехна се съгласил и като отметнал чаршафа открил, че това е поднос със свещена храна.
Лехна първо я предложил на Гуру Нанак и на синовете му, а след това изял остатъците.

Виждайки това Гуру Нанак проговорил:

"Лехна, ти беше благословен със свещената храна, защото можеш да я споделиш с другите. Ако хората използват богатството, дадено им от Бог само за себе си или да го пазят, то е като труп. Но ако решат да го споделят с другите, става свещена храна. Ти разбра тайната. Ти си мой образ и подобие.”

Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник. Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него. Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл,за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството.
Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му... С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унижен войн се принудил да се оттегли.
Угнетени от факта,че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали: "Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?"
"Ако някои дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?" "На този, който го е донесъл." - отговорил един от учениците.
"Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите" - казал учителя. - "Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си."